„Критичното отношение към детето не го прави по-добър човек“: Стела Даскалова за родителските заблуди и грешки

Стела Даскалова е семеен консултант и автор на една от най-емблематичните книги на българския пазар на тема възпитание - „Всяко дете е герой“.

Това заглавие е продължение на бестселъра „Всичко започва от детството“, като и двете имат за цел да убедят родителите в предимствата на демократичното възпитание.

Във „Всяко дете е герой“ Стела Даскалова засяга теми като като влиянието на технологиите върху децата, култа на родителите към оценките в училище, детската ревност, конфликтите между деца, развода на родителите и много други, давайки отговори на най-често задаваните родителски въпроси.

В книгата откриваме над 150 мнения и откровения на деца за отношенията с родителите, за училището и приятелите, детските страхове и мечти.

По повод новото издание на „Всяко дете е герой“ зададохме няколко въпроса на Стела Даскалова, от която има какво да научим за пренебрегваните потребности на децата и неволно допусканите родителски грешки.

Книгата Ви „Всяко дете е герой“ е много популярна в България, а Вие самата имате дългогодишен опит като семеен консултант. Какви са най-често срещаните и сериозни грешки при общуването с децата, за които родителите съжаляват?

Най-сериозната родителска грешка, с дългосрочни последици, е агресията - физическа или психическа. Според изследване от преди няколко години, все още в България около 60% от родителите си позволяват по-леки или по-груби форми на физическа агресия, а около 80% използват наказанията като „възпитателен“ метод.

Абсурдно е възрастен да се държи агресивно към беззащитно дете, несправедливо е. И ужасно тъжно. Спомням си за едно момченце от Варна, което чака дълго на опашката от деца за микрофона на една от срещите ми с читатели. Когато дойде неговия ред и го попитах какво би искал да каже на всички родители, той просто се разплака и не можа да каже нищо. В очите му имаше много болка и молба за помощ...

Хиляди деца в България живеят в страх от родителите си. Родителите, които бият и наказват, са били бити и наказвани като деца. Тази негативна щафета може да спре само с осъзнатост.

Моята кауза е да помогна на възможно най-много родители да изберат принципите на демократичното възпитание – безусловна любов, равнопоставеност и доверие.

Демокрацията започва от семейството. Демокрацията е начин на мислене и той няма нищо общо с робската психика, която създават наказанията и боят.

„Всяко дете е герой“, но какво се случва с децата, че не осъзнават това – често пъти дори и като възрастни?

Често родителите несъзнателно внушават на децата си негативни убеждения за света, хората и живота, чувство за вина и малоценност, чувсто за срам. Децата започват да се страхуват, а страховете блокират героя в тях и им пречат да развият самоуважение и самоувереност.

Убеждението, че критичното отношение към детето ще го направи по-добър и успешен човек, е много сбъркано.

Истината е, че постоянните забележки и обвинения към децата блокират техния потенциал, отказват ги да опитват нови неща, учат ги да лъжат.

Родителите перфекционисти са огромно изпитание за децата си.

За да повярват в себе си, децата имат нужда да се видят като герои в очите на родителите си, да изградят положителна представа за себе си. Това се случва, когато родителите са позитивно мислещи, подкрепящи и обичащи безусловно.

Когато родителите се фокусират върху силните страни на детето си, то ще разгръща все повече своя неограничен потенциал. Дефицитите се преодоляват с поощрения и окуражаване, а не с притеснения и забележки.

Спокойствието е вълшебната енергия, която е нужна на детето, за да се развива като уверена и успешна личност. Всяко дете има право на спокойствие и право на щастие, както и право на грешки.

Едно от най-големите предизвикателства за родителите е това как да възпитаме децата без наказания и забрани. Трудна ли е алтернативата и защо си струва да я предпочетем и практикуваме?

Забраните и наказанията принуждават детето да постъпва по определен начин не заради ценности и морални причини, а от страх, че ще му се случи нещо лошо.

Този страх е основната причина децата да лъжат.

Освен това, когато няма родителски контрол, децата нарушават забраните, защото не са изградили самоконтрол. Пътят към изграждане на самоконтрол и самоуважение е демократичният подход към личността на детето – разговори, убеждаване, гласуване на доверие, право на мнение, равопоставеност.

Въвеждането на правила и осъзнати граници чрез убеждаване и разговори е алтернативата, която в дългосрочен план ще помогне на детето да поеме отговорност за живота си и да развие собствена ценностна система, собствена преценка за риск.

И никак не е трудно. Напротив, когато родителите се откажат от авторитарните методи на възпитание, съпротивата у децата изчезва и те започват да се стараят да оправдаят гласуваното им доверие.

Осъзнатите деца са изложени на много по-малко рискове, и дори в тийнейджърските си години, ще бъдат защитени от самоконтрола си, а родителите им ще могат да бъдат спокойни.

В отношението си към децата често забравяме, че „да си малък не е лесно“, както отбелязвате в книгата. От какво се нуждаем възрастните при общуването с децата, за да не останат пренебрегнати трудностите, които и те изпитват?

Имаме нужда по-често да си спомняме своето детство, да се свържем с детето в нас, да отворим сърцето и душата си, да се фокусираме върху истински важните неща в живота, които са далече от битовизмите.

Родителите често се фокусират много повече върху физическото отглеждане на децата си, като забравят, че детето е много по-гладно за любов, нежност, радост, внимание и одобрение.

Много от анкетираните деца споделят, че залягат над уроците заради страх от наказание у дома. Защо според Вас родителите продължават да смятат, че отличните оценки в училище са толкова важни за успеха в живота, когато има достатъчно примери, че двете не вървят задължително ръка за ръка?

Какво бихте посъветвали семействата, където децата са под напрежение и страх от това какво ще си кажат мама и татко?

Драмата за оценките в училище е част от авторитарния и негативен подход към детето. Негативният подход винаги води до негативни резултати. Страхът от ниска оценка блокира естественото любопитство и паметта на детето, подтиква го да наизустява механично, пречи му да изразява собствено мнение.

Ниската оценка говори за липса на интерес и мотивация у детето. Оценката винаги оценява едновременно и учителя и ученика. Добрите учители вдъхновяват децата и събуждат любознателността в тях.

„Няма глупави деца. Всяко дете е потенциален гений“, пишете в книгата, имайки предвид, че децата могат да постигнат големи успехи, когато разполагат с подкрепа и свобода. Какво бихте посъветвали да правят родителите, за да открият талантите на децата си?

Преди всичко да дадат право на детето само да избира с какъв спорт или изкуства да се занимава, какъв език да изучава, в какво училище да учи. Дори малките деца имат мнение и предпочитания.

Често родителите несъзнателно се опитват да сбъднат собствените си несбъднати мечти чрез децата си и да пишат сценария на живота им. Това не е нито честно, нито мъдро. Детето има право на свои мечти и свои избори.

Децата имат нужда да опитат най-различни дейности докато открият къде е тяхната страст и сила. Затова родителите не трябва да се притесняват когато децата често сменят изборите си. Те просто търсят тяхното „нещо“ и тяхното „място“.

Има ли нещо сред събраната информация от децата за тази книга, която искрено да Ви е изненадало?

Изненада ме мъдростта на децата. Подозирах за нея, но тя надскочи очакванията ми. Изненада ме също големият брой на децата, които искаха да останат анонимни. Зад анонимността винаги има страх.

Кой е най-важният урок, който Вие сте научили от децата, подготвяйки тази книга?

Децата ме учат на спокойствие, търпение и бавност, на доброта и толерантност, на умението да съм тук и сега, учат ме да не поставям задълженията над забавленията, да търся радостта всеки ден и навсякъде.

Но най-важният урок, на който ни учат децата, е да живем със сърцето си, да показваме искрено чуствата си, да бъдем автентични.